метеорологичен спътник

Изкуствен спътник, който обикаля около Земята и извършва метеорологични наблюдения, като ги предава на наземни приемни станции. Данните, които може да получава, са твърде разнообразни и не се ограничават единствено до заснемането на изображения на облаци, което е най-известната му функция благодарение на телевизионните метеорологични рубрики. Тези спътници отговарят и за наблюдението на множество променливи и елементи с метеорологичен и климатичен интерес, като аерозоли (дим, прах, вулканична пепел…), полярни сияния, ледници, айсберги, ледени покривки, температура на морската повърхност, ветрове, бури, концентрации на замърсяващи газове, стратосферен озон, CO2, метан… Покритието, осигурявано от метеорологичните спътници, е глобално, което се равнява на обем от милиони нови данни всеки ден, които захранват числените модели за прогноза на времето. Първият метеорологичен спътник, успешно изпълнил мисията си, е TIROS 1, изстрелян от НАСА на 1 април 1960 г. Негов предшественик е Vanguard 2, част от проект на ВМС на САЩ, изстрелян предходната година (на 17 февруари 1959 г.). Макар че този спътник е проектиран да измерва разпределението на облачната покривка и плътността на въздуха, почти не предоставя данни, поради което TIROS 1 обикновено се смята за първия метеорологичен спътник в историята. Стартирането през 1963 г. на Програмата „Световно метеорологично бдение“ на СМО окончателно дава тласък на наблюдението на атмосферата от космоса благодарение на метеорологичните спътници. В зависимост от височината над земната повърхност, на която е поставен изкуственият спътник, се разглеждат четири вида орбита: 1) ниска околоземна орбита (полярна или паркинг орбита); 2) средна околоземна орбита (използвана от спътниците, осигуряващи глобалните навигационни системи); 3) геосинхронна орбита; и 4) висока околоземна орбита. Метеорологичните спътници попадат в категории 1 и 3.