струйно течение

Интензивно, тясно въздушно течение, което тече по почти хоризонтална ос в близост до тропопаузата. В централната си част достига максималната скорост на вятъра, никога под 110 km/h и често надвишаваща 200 km/h. Струйните течения могат да достигнат няколко хиляди километра дължина и обикновено придобиват синусоидална форма. Ширината им е няколкостотин километра, а дебелината им - няколко километра. Около ядрото им има силно хоризонтално и вертикално срязване на вятъра, което поражда области със силна турбуленция. Търговските самолети успяват да спестят гориво и да съкратят продължителността на пътуванията си, като летят, с попътен вятър, в ядрото на струята. Единствената предпазна мярка, която пилотите трябва да вземат, е да навлизат в тази централна част, като избягват преминаването през периферните зони, където турбуленцията е опасна. За тази цел ежедневно се съставят карти с много точна информация за позицията и височината, които се очаква да заемат различните струйни течения по маршрута. Позицията и ориентацията им варират от един ден до друг. Понякога някое от тези течения възниква по-ниско в атмосферата (нискоразположена струя). На Земята има пет основни струйни течения. Поради сферичната симетрия на нашата планета във всяко земно полукълбо има полярна струя и субтропична (и двете западни), докато на екватора тече източно струйно течение. Както в Арктика, така и в Антарктида понякога възникват т.нар. стратосферни струи. Струйните течения са открити от японския метеоролог Васабуро Ояши (1874-1950) през 1926 г., макар че първото научно позоваване е по-късно; дължи се на германския метеоролог Хайнрих Зайлкопф (1895-1968), който през 1939 г. използва израза strahlströmung („струйно течение“), за да се позове на тях.